В ателието на Ангел Пачаманов долових шепотите на онова огромно царуващо мълчание, което според индианския "човек на свещеното" на Кенет Уайт, предразполага към размисли и дава път на всевъзможни изблици. Не видях видения, а стилни конструкции на опростени художествени тайни, в които всеки фрагмент може да замени всичко останало.
В съвършената композиция на картините се долавя експресивно движение без минало и се разчита опростен жест без повествование. Всяка следваща стъпка в този свят попълва разписанието на едно пътуване в пространството, по земята и в небето, в отражението на цветните градини, и водните лилии. Тя е движение, само извършвано в себе си, насочено към вътрешната си реалност и ориентирано към линията на собствения си хоризонт, който никога не става граница на въображението. Ясната хоризонтална и вертикална ориентация на тези композиции приема всевъзможни пориви, огъващи високите треви, разместващи ярките багри на цветята или издигащи към небето абстрактни късове живописна материя.
Светлото и тъмното в различните планове на картините, създават внушение за среда, надхвърлило класическата метафора за светлината и сянката. Те очертават посока от зрителя навътре към картинно пространство, определящо живота чрез светлината.
Във всяка тези композиции, свързани с природата, не се долавя смяна на сезоните и човек живее в един единствен ден, в който, ако си избрал аромата на лилиите, няма време да познаеш дъха на ливадата, ако се възхиштаваш на небесната синева, не виждаш пъсротата на градините. Дали е близо границата на битието?
Красимир Линков, изкуствовед, директор на Градска Художествена Галерия Пловдив
Пловдив, Април '03